Милена ФУЧЕДЖИЕВА: Време е да обърнем внимание на свестните хора

15 ноември 2019 14:29
3991
0

Милена Фучеджиева е сценаристка, заедно с Елена Иванова, на нашумелия телевизионен сериал „Пътят на честта” по Нова тв. Тя е известна писателка, сценаристка, публицистка, автор на бестселъра "Сексът и комунизмът", на още няколко сборника с есета и разкази, на текста и на тв сериала "7 часа разлика" и още мн. други. Баща ѝ е писателят Дико Фучеджиев, дългогодишен директор на Народния театър "Иван Вазов", а майка ѝ, Пиринка Хаджиева, е била редактор и сценарист на документални филми. Милена е потомка на македонския революционен род Хаджиеви от Голешево. Тя е учила две години актьорско майсторство, след което завършва кинорежисура в НАТФИЗ. Между 1973 и 1976 г. живее и учи в Париж. През 1990 г. емигрира в САЩ., а от 2010 г. живее в България.

- „Пътят на честта” е сред най-успешните бг сериали в последно време, който се излъчва от Нова тв. Г-жо Фучеджиева, какво ви провокира да изберете такова философско заглавие за сценария?

- Първоначалното заглавие беше „Жена на честта“, но решихме, че всеки човек извървява пътя на честта си, независимо дали е жена или мъж. Този път започва от момента на осъзнаването ни като хора, поемащи отговорности. Случва се някъде в пубертета, когато започваме болезнено да разбираме света на възрастните. И от този момент нататък тръгваме по него или се отклоняваме от него. Той е доста ясен и прав за тези, които имат силата да запазят чистотата си – като Кера, която е възпитана да бъде честна и отговорна, а съдбата непрекъснато й поставя тежки изпитания, като че ли да види дали тя ще издържи. И тя издържа. Има хора като нея. Във времето, в което живеем, за тях е доста трудно, защото подобни хора не са склонни към компромиси. Компромисите не са непременно път на безчестието, но определено отклоняват човек от вътрешната му права. С партньорката ми Елена Иванова се опитваме да разкажем на зрителите ни една съвременна, понякога жестока, но реалистична приказка за трудностите на всеки българин по пътя на честта, и различните реакции на изпитанията.

- Казват, че един филм е толкова добър, колкото са силни образите на отрицателните герои в него. Вашите Бонка и Димитър са пълнокръвно зли и проклети, ама това реално ли е? Възможно ли е човек да е само зъл или само добър?

- Напълно реално е. Познавам такива хора. Те са като обсебени. А може би наистина са обсебени, ако човек вярва в съществуването на Дявола. Аз имам понякога съмнения, че наистина има някаква тъмна сила, която успява да се промъкне в душите на хората и да дирижира действията им да причиняват зло. Бонка и Димитър нямат сетива за нищо и никой друг освен собствените си желания. Те са социопати, особено Бонка. Димитър е неин продукт. Освен обаче, че носи нейните гени, той никога не е бил обичан както загиналия й друг син Огнян. Димитър винаги се е чувствал пренебрегнат и е намразил и майка си и света, което, разбира се, не е оправдание за криминалното му поведение.

Част от екипа на "Пътят на честта" след снимки

- Какъв е вашият път на честта, можем ли да ви разпознаем в някой от екранните образи във филма?

- Не, аз не съм нито толкова добра колкото Кера, нито толкова лоша, колкото Киро Християнина. За съжаление образът на Киро беше сведен до обикновен психопат, а драматургично той е много по-нюансиран и дълбок. Моят път на честта е да отстоявам принципите си с максимална успеваемост, въпреки пречките и неприятните изненади, които съдбата слага като препятствия на пътя на всеки човек. Каквито и свирепи битки да съм водила понякога, засега съм успяла да не се огъвам толкова, че да не се харесвам.

- Казвате, че думите, сюжетите и образите, които създавате, са вашата градина. Как я поддържате, за да е винаги свежа и интригуваща?

- Прекарвам достатъчно време сама със себе си, за да мога да мисля и да работя. Самотата и тишината са ми необходими, за да мога да преработвам света около мен и да извличам от него това, което наистина ме вълнува. Информационно провокациите са страшно много и е необходима сериозна концентрация, за да може човек да отсее зърното от плявата. А от там да има достатъчно тишина и за да чуе кое от шума наоколо ще се отдели в глас, който ще му проговори. Интуицията ми е най-добрият ми съветник. Разбира се, слушам и хората около мен, но вече знам, че вътрешният ми глас е най-добрият ми приятел и много внимавам в нюансите му.

- Мислите ли някой ден да напишете сценарий и за пътя на безчестието, за какъвто май има изобилие от материал по нашите земи?

- Всъщност сериалът е за контраста между честта и безчестието – героите на Димитър, Бонка, Камен и Киро искат да смажат Кера, Калоян и семейството му. Това е битката на всеки свестен човек в България. Мисля, че достатъчно дълго се говори – и без особен резултат - за умни и красиви хора с вкус, време е да обърнем внимание на свестните хора, които не винаги са естети с изискани разбирания за света, някои от тях дори може да слушат чалга, но пък са свестни, добри хора. Думата „доброта“ няма как да бъде заместена от „умност“. И всъщност това са само понятия. Най-важното е в България да започнат да се спазват законите на всякакво ниво. И да не се краде и лъже така поголовно.

- Минаха 30 години от смяната на режима на 10 ноември 1989 г. Написахте великолепна книга за времето преди тази дата – „Сексът и комунизмът” и чудесни сценарии след това – „Седем часа разлика”, „Пътят на честта”. Кои нравствени качества, определящи честта, загубихме по този път?

- Не мисля, че нещо е загубено. Трудностите по пътя възпитават характер. Никой не може да принуди никого да загуби своята истина и вярата си, освен ако те не са били симулация, самозаблуда. Хората навсякъде са объркани от невъзможността да постигнат баланс между желанието да осъществяват мечтите си за по-добър живот и натиска от медиите да антагонизират. Всъщност кога се е живяло по-добре от сега? Не мисля, че в България е имало време в което хората да са били така масово задоволени материално с домове, домашна техника, дрехи, храна, възможности за пътуване, свобода и т.н. Когато се научим да виждаме чашата наполовина пълна, а не наполовина празна, тогава и атмосферата на истерично недоволство ще се успокои. Естествено, че има мафия и корупция, но тях ги има навсякъде. В Испания се краде от еврофондове на поразия, в Гърция също, в Италия да не говорим. Там мафията никога не е преставала да бъде силна. Непримиримостта към тези явления трябва да е категорична, но в името на нормалността на бъдещите поколения би било добре тези, които ги възпитават да контролират желанието си да обсъждат хора зад гърба им, ей така, защото сме на един непреходно селски мегдан. Липсата на възпитание влече всичко надолу. За мен това е най-големият проблем на българския народ. Не може да се извиняваме с комунизма, ченгетата и прехода до края на света. Светът ще свърши и пак ще кажем: „Мамка им на тия ченгета”. Всеки да потърси ченгето в себе си, този микро-подлец, който го кара да гледа непрекъснато в паницата на другия и да го обсъжда в негативна светлина, да се стреми да го унищожи, и да направи всичко по силите си да хареса собствения си свят, това малко житейско пространство, което обитаваме с близките си. А оттам да открие мира в душата си. Всичко извън нея е вторично, а един народ е съвкупност от души. Няма как да се живее щастливо, ако постоянно изпитваме мазохистичното удоволствие на отрицанието. Някак срамно е, че сме толкова надолу в класацията за щастие, при положение, че много по-бедни от нас държави са по-напред.